Текст:Твърдушка, Мекушка и Сладушка
Една бабичка отишла в гората да си събере дръвца. Срещнал я един гладен вълк и й рекъл:
— Бабо, ще те изям! Много съм гладен!
— У-у, синко, недей ме изяжда! Аз съм стара и месото ми е кисело и жилаво. Докато ме изядеш, ще си изкъртиш зъбите. Но щом си толкова гладен и не можеш да ходиш на лов, то слушай: аз имам три дъщери. И трите са млади, хубави, стройни като тополки, румени и червени като узрели череши.
— Ох, мари, бабо, не ми разправяй за тях, че видиш ли, устата ми се напълни с плюнка. Ето, сега ще те изям, защото вече ми причерня пред очите! — изскимтял вълкът.
— Стой, Вълчо, не бързай! — говорела кротко бабата. — Та тия три мои момичета се казват и с хубави имена: Твърдушка, Мекушка и най-малката Сладушка. Ако ме оставиш сега да си отида, обещавам ти една от тях, която си избереш. Ела довечера по тъмно, за да не те усетят кучетата, и вземай каквото ти душа иска.
Вълкът повярвал, пооблизал се и заминал. Бабичката си набрала набързо дърва, метнала ги на гърба си и дим да я няма. Отишла в къщи и разказала на дъщерите си какво е уговорила с вълка.
— Ама вие да не се боите, милички — говорела бабата. — Аз му казах така само и само да се отърва от него, че какъвто беше гладен, схрускваше ме, докато се обърна. Сега приберете всичко от двора и да заключим вратата, че той ще дойде, щом се мръкне. Така му казах — мръкне ли се, идвай, да не те усетят кучетата и овчарите!
Момичетата излезли на двора и прибрали къде що имало — дрехи, тикви и други работи, — заключили вратата, вечеряли и легнали. Бързали да угасят светлината, та дано вълкът не познае тяхната къща. Но още не заспали, и вълкът се примъкнал в техния двор, поразвъртял се насам-натам, да няма кучета, и почукал на вратата:
— Бабо, бабо-о-о, отвори ми!
Бабата попригушкала Сладушка до себе си и мълчала.
— Бабо, бабо-о-о, отвори ми! Дойдох да ми дадеш Твърдушка!
Бабата се позасмяла в тъмното и отговорила:
— Твърдо е баба подпряла!
— Мекушка, бабо, Мекушка!
— Иди си, Вълчо, иди си! Твърдо е баба подпряла и меко си е постлала!
— Бабо, бабоо, дай ми Сладушка!
— Бягай, Вълчо, ще те насетят кучетата! — подвикнала бабата. — Яка ти кожа, ако те хванат! Баба си е твърдо подпряла, мекичко си е постлала и сладичко си заспала!
Разбрал вълкът хитрините на бабата, но нямало какво да прави. Тръгнал си, па му хрумнало на ум да се скрие в едно купище царевица, което било пред вратата. Мушнал се в купището и само опашката му останала отвън.
Някъде посред нощ, когато пропели първи петли, бабичката рекла да стане, та да побели царевици, и подвикнала на дъщерите:
— Хайде, ставайте, петлите пропяха! Снощи рано легнахме от тоя пусти вълк, но сега да побелим царевица, че ще ни се смеят съседите — всички прибраха царевицата, а само нашата стои по двора.
Девойките не пускали майка си:
— Леж, мамо, може вълкът да лежи на двора и да ни разкъса!
— Ха, вълкът си няма друга работа, че ще лежи на нашия двор да ни чака! Че и той душа носи, и неговият живот си му е мил! Къде ще се остави всред село да лежи, че да го насетят кучетата! Хайде, хайде, ставайте! Стига сте се прозявали!
И излязла бабата навън и право на купището с небелена царевица. Тя съзряла опашката на вълка, ама помислила, че дъщерите й са забравили хурката, та подръпнала опашката, мърморейки: „Виж ги ти, пустите момичета! Аз им рекох да приберат всичко, а те забравили хурката!“ И като дръпнала вълка за опашката, той скочил и я разкъсал на парчета!