Страшни зверове

Материал из свободной русской энциклопедии «Традиция»
Перейти к: навигация, поиск

Страшни зверове


Автор:
Болгарская народная








Язык оригинала:
Болгарский язык



Втурнало се магарето да бяга към гората. По пътя го срещнал старият овен и го запитал:

— Къде бягаш тъй приятелю?

— Бягам от хората.

— Защо бягаш?

— Защото не мога да трая повече — спяло се пред дългоухото. — До гуша ми дойде. Есен ли се зададе — хайде магарето ще носи кошове с ябълки от градината до къщи. Зима ли дойде — магарето ще събира яйцата в сандъци. А знаеш ли каква храна ми дават — магарешки бодили. Хвърлят ми ги и ми казват: «Яж, дано пукнеш!» Тези мъки не са за мене. Реших да побягна някъде, където магаретата живеят без труд, и там да прекарам старините си. А ти накъде си тръгнал?

— Ох, братко, братко, и аз от същата болест боледувам — отвърнал овенът. — Сватба ли се зададе: «Дръжте да заколим овена, че да нагостим сватовете.» Гътне ли се някой да умре: «Овена ще заколим, за да направим помен за покойния.» Пристигне ли отнякъде приятел — пак към мене поглеждат: «Хайде да му теглим ножа, че да нагостим нашия приятел.» Търпях, търпях, най-сетне викнах: «Стига вече съм брал страхове!» — и се дигнах да бягам. Искаш ли да бягаме заедно?

— Защо не? Ще бягаме заедно и ще се браним един друг, ако някой ни нападне — с радост продумало магарето и потеглило подир овена.

Вървели, що са вървели, срещнали в една долчинка лисицата.

— Къде тъй, приятели? — попитала тя.

— Бягаме.

— От кого бягате? — повторила хитрата приятелка на кокошките.

Магарето и овенът й разказали.

— Ох — въздъхнала лисицата, — та и аз тъкмо от туй бягам, я. Щом чуя някъде сватбарски тъпан, сърцето ми изтръпва, защото зная, че сватбарите мислят само за едно: как да ми смъкнат от гърба хубавата кожица, за да ушият кожух на невестата. Искате ли ме с вас?

— Искаме те, кумице — отвърнали двамата бегълци и лисицата се навървила подире им.

Вървели, що вървели, навлезли вътре в гората. Там намерили едно петле. Крачи само под дърветата и се озърта.

— Брей — зарадвало се петлето, — добре, че срещнах живи души в тая пуста гора. Къде сте тръгнали, приятели?

Магарето, овенът и лисицата му разказали откъде идат и защо бягат.

— А ти — попитали го те — какво се святкаш насам-натам в тая пуста гора!

— И аз като вас бягам — отговорило им петлето. — Бягам от къщи. И как да не бягам? Дете ли се роди: «Хванете да сварим петела в тенджерата.» Кумът ли пристигне, пак: «Хайде да сварим петела в тенджерата.» Някой гостенин се отбие, пак: «Петела дръжте!» Дали си отраснало, дали си пропяло, дали си зачервило гребена — никой не те гледа, трябваш за трапезата. Вземете ме с вас! — помолило се то на тримата бегълци.

Станали четворица и потеглили по-нататък.

Вървели, вървели, стигнали до един кръстопът. На кръстопътя видели вълча кожа. Стъписали, но след малко се престрашили, помирисали кожата, прескочили я и пак се върнали.

— Да я вземем! — рекъл овенът. — Тая кожа е наш късмет.

— Да я вземем, защо не, само че кой ще я носи?

— Аз ще я нося — обадило се магарето, — метнете я на гърба ми!

Метнали я на магарешкия гръб и продължили пътя си. Цял ден се лутали из гората. Надвечер стигнали до една пещера. Погледнали вътре — няма никой. Влезли. А в пещерата що да видят — на средата гори огън, над огъня върху железен триножник сложена голяма тенджера. В тенджерата къкри ядене. Насядали нашите пътници край огъня. Стоплили се. Втренчили очи в тенджерата.

— Тука сме добре — рекли си те. — Като се върнат стопаните на пещерата, ако са добри хора, ще ни нагостят, ще спим при тях и утре пак ще продължим пътя си.

Магарето натъпкало вълчата кожа със слама, изнесло я вън и я провесило под дървото пред входа на пещерата.

Но да видим сега кои са били стопаните на пещерата? Там живеели един вълк, една мечка и техните деца, вълчета и мечета. Като наклали огън и сложили яденето да ври, те излезли малко на лов, докато гозбата им втаса. И не се минало ни много, ни малко — ето ги, че се навървили към своя дом. Гостите, като видели що за домакини стоят отпреде им — глътнали си езиците, вдървили се от страх.

— Добре дошли, скъпи гости! — почнали да ръмжат мечките и вълците.

— Добре заварили — отвърнали гостите с разтреперани гласове.

Най-старата мечка се разшетала — смъкнала тенджерата от огъня, сложила я на земята, донесла лъжица и поканила гостите:

— Вземете лъжиците и почвайте да сърбате, не се срамувайте.

Гостите наближили тенджерата. Всички почнали да сърбат. Яли, каквото яли, изпразнили тенджерата. Подир вечеря най-старата мечка се обадила:

— Вие, като идвате откъм селата, трябва да знаете много хубави песни. Там стават чудни сватби и хора. Я хайде да ни попеете малко.

— Защо не — отвърнало магарето, — но според обичая най-напред трябва да попее старата домакиня.

— Да попея — отвърнала мечката, седнала на задните си крака, разперила нагоре предните си лапи и започнала с дебелия си глас:


Само месо вкъщи дошло -

негонено, неканено, охранено,

само влязло в тенджерата!…


Като чули тая песен, бегълците се спогледали и зъбите им затракали. Разбрали за какво месо става дума в мечата песен. Поканили след това магарето и то да изкара една песен. Клетото магаре, никак не му било до песен, но нямало що да прави. Пропяло и то:


Я излез на двор, да видиш

що виси пред пещерата!

Я излез на двор да видиш

що виси пред пещерата!


Като чули тия думи, мечките и вълците също се спогледали помежду си и накарали едно мече да излезе и види какво има пред пещерата. Поръчали му — ако види нещо добро, да се върне и да им обади. Ако види нещо лошо, да бяга, да се не връща.

Мечето излязло боязливо и щом дигнало нагоре глава — облещило очи: под дървото пред пещерата виси обесен вълк. Изревало от ужас и търтило да бяга в тъмнината. Покачило се чак на връх планината. Домакините почакали, почакали проводили второто мече, но и то не се върнало. Почакали още малко домакините и бутнали едно вълче:

— Я излез ти да видиш що виси пред пещерата!

Вълчето също пропаднало. Така едно след друго излезли всичките мечета и вълчета и се загубили в тъмнината. Най-сетне старият вълк и старата мечка се дигнали да разберат къде пропадат децата им. Гостите помислили, че вълкът и мечката искат да ги ядат. Скокнали и те. Овенът се затекъл да излезе вън и наместо да отвори вратата, затиснал я, без да ще, с рогата си. Мечката грозно заревала. Магарето почнало да си дере гърлото по магарешки, а петелът хвръкнал нагоре, кацнал на полицата и с цялото си гърло закукуригал. Лисицата заскимтяла и се мушнала в една делва. Само опашката й останала навън.

Най-подир овенът извил глава назад, да види какво става и освободил вратата, която се отворила, и домакините изхвръкнали навън. Когато зърнали обесения вълк, те толкова се уплашили, че побягнали през девет гори в десета. Там се спрели и почнали да си приказват помежду си:

— Брей — рекла мечката, нали беше много страшно! Още не мога да дойда на себе си. Видя ли, кумчо вълчо, онова с червения гребен, като се хвърли на полицата и изкрещя: «Дайте ми въже и двамата да ги обеся на гредите!»

— А в туй време, бабо мецо — добавил вълкът, — видя ли как малкото с дългата опашка тичаше из пещерата да търси въже. По едно време то се навря в делвата, да види дали не е там скрито въжето.

— Слава богу, че отървахме кожата, опасни зверове ни бяха дошли на гости! — въздъхнала мечката и старите зверове тръгнали към планината, да дирят чедата си в драките и хралупите.

А магарето, овенът и петелът разбрали, че в гората е по-страшно, отколкото в село и се прибрали пак при хората.

Лисицата останала в делвата.